Subscribe Now

* You will receive the latest news and updates on your favorite celebrities!

Trending News

Сподели своята история

СПОДЕЛЕТЕ ВАШАТА ИСТОРИЯ И ДАЙТЕ НАДЕЖДА

Вашата история е важна, за да вдъхне кураж на жените с диагнозата и техните близки да продължат напред и да не губят надежда.

Изпратете ни история

  • Разкажете вашата лична история или тази на някого, когото обичате и който е чувал думите „имате рак“ и изпратете послание на тези, които сега вървят по този път. Можете да ни изпратите текст или историята разказана в кратко видео.
  • Изпратете ни ваша снимка или снимка на този, за когото разказвате, като на снимката може да е само той или заедно с вас. Ако сте решили да разкажете във видео, изпратете ни видеото.
  • Последвайте ни в социалните медии, тъй като Вашата история може да бъде споделена в нашата Facebook страница ЕДНА ОТ 8 и You Tube канал Edna ot 8

Историята на Нана и Вера

Разказът на Антонина Топалова за борбата ѝ с рака на гърдата

Казвам се Антонина Топалова. Поредица от случайности ми помогнаха да се срещна с моя рак на гърдата и да се разделим по взаимно съгласие, без омраза. Седемнадесет години носих бучка в гърдата си, която ми даваше знаци с болка и неудобство, но аз не обръщах внимание. Правих телевизионни предавания на здравна тема и често коментирахме с лекарите колко е важно жените да правят профилактични прегледи за ранно диагностициране на рака на млечната жлеза. Доцент Гаранина, при всяка наша среща пред екрана, ме приканваше да дойда в кабинета, за да види бучката ми. Но аз бях безотговорна. Докато съдбата не се намеси. Трябваше да се премахне фиброаденом  на малката ми дъщеря и чакахме за преглед пред ехографския кабинет в онкологичната болница. В този момент случайно там мина и доктор Гаранина, вкара ме веднага в кабинета и специалистът беше категоричен – имате рак, който трябва незабавно да се отстрани. Понесох тежко не толкова тази новина, а факта, че го каза пред малката ми дъщеря, която много се притесни. По най-неподходящ начин съобщих новината на съпруга си по телефона и отидох на мамографско потвърждение на диагнозата.  Прибрах се вкъщи и не си позволих да плача, не исках децата ми да бъдат уплашени. Последва биопсия, специалистът ме успокои, че няма да умирам, отидох на операция, преминах лъчетерапия и така приключих с лечението на този нежелан гостенин в тялото ми.

Бях убедена, че след като 17 години съм оцеляла, и сега няма да оставя дъщерите си без майка. Не си задавах въпроса – защо на мен, тъй като си казвах, че съм много грешна и трябва да бъда наказана. Понесох си почти героически и страха, и гнева, и отчаянието, и реших да не мисля повече за това изпитание. Но съдбата пак ме върна към темата, когато през 2013 година случайно попаднах на интервю на Нана Гладуиш за лечението й. Слушах нейната история и сълзите течаха от очите ми. Много ми беше мъчно за нея, исках да направя нещо, за да не страда. Тогава си казах, че след като аз съм се справила с бурните чувства от това изживяване, би било много добре да споделя опита си и с други жени, минаващи през лечението с безумен страх и безнадеждност. Така и стана. Като психолог във Фондация „Една от 8“ съм се срещнала с над 3 000 жени със желанието да им помогна да изтрият сълзите си, да са убедени, че ще имат сили да живеят с тази диагноза . Учим се взаимно да подчиним рака на живота си, а не да променяме делника и да се срутим от  болестта. Всяка минута за мен е желание да се чувствам добре в тялото, което не се подмладява, но все още се държи. Свикнах да бъда щастлива, когато виждам озарените очи на жените, които казват „аз мога, аз се справям и продължавам малко по-силна и обичаща“.  Така разбрах, че ракът отстъпва две крачки назад, когато не му позволим да обсеби ума и чувствата ни, когато е някъде встрани и винаги го държим под контрол, с прегледи, със вътрешно равновесие и убеденост, че е поредното изпитание, с което се справяме. Аз късно разбрах, че ракът ми бил от най-неприятните – тройно негативен, но преди 15 години не се интересувах и не търсех допълнителна информация. Реших, че съм приключила и няма да позволя страхът да съсипе работата, живота, любовта ми. Благодарна съм, че разбрах – след страданието винаги има радост, след облаците – слънце и след отчаянието, упование, че всичко неприятно е минало и ме чакат много добри неща. Останалото е само обич и прошка.

Разказът на Жечка Илиева – Жужа за борбата й с рака на гърдата

Животът ме срещна очи в очи с болестта когато бях на 39 години.  В началото на 2013 година, дни след като се прибрахме щастливи от новогодишна екскурзия със семейството ми си напипах малка бучка в гърдата. Реших да отида веднага на преглед, защото съм свикнала проблемите да ги решавам на момента.

Препоръчаният специалист, образен диагностик,  при когото отидох каза, че не е нещо опасно, че няма белези на малингненост/злокачественост/ и ми препоръча да наблюдаваме бучката на 3 месеца, тъй като според изследванията е доброкачествено образувание. След седмица потърсих ново мнение, при друг изтъкнат специалист, без да му споделям какво е казал първият. Становището му не се различаваше от предходното получено такова, но тъй като се познавам много добре, и знам, че това няма да ми даде мира, докато със 100% сигурност не разбера какво е, аз реших да махна бучката оперативно, и  си записах час за хирург. Отидох на операция с нагласата за лека интервенция. Такава и беше, направена като по учебник, но без бърз гефрир, какъвто е медицинският стандарт при тези интервенции, който да покаже де факто с какво си имаме работа. Пропуск на лекаря, заради когото и днес се гневя. На десетия ден след операцията, обаче, същият този хирург, при когото се оперирах ми се обади по телефона и ми каза, че хистологичните резултати са показали, че образуванието е злокачествено.

Всъщност, съвсем неочаквано за мен, чух най-страшната вест „Имате рак!“. Това  ме изхвърли от действителността  и  така се озовах в една  друга Вселена, в която се почувствах загубена и ужасена. Разплаках се, не чувах какво ми се говори, не знаех какво да правя, нямах идея какво ми се случва, още по-малко защо…

Разпаднах се на съставните си части и единственото, което ми хрумна да направя беше да позвъня на съпруга ми…След това много неща ми се губят. Колко време съм била в тази емоционална криза нямам спомен, единственото, което си спомням от това време беше колко съпричастен към болката ми беше любимият ми мъж. А колко съм случила на приятели си дадох сметка на по-късен етап. Благодарение на  тях и на семейството ми подходих към болестта си като към проблем, който трябва да реши с план, стратегия,  незабавни и ефикасни действия. Трябваше да се „сглобявам” в движение, нямаше време за изчакване…

Преминах през втора операция, а в последствие и през химиотерапия /3 курса/, лъчетерапия, хормонална терапия… През цялото това време моето семейство ме подкрепяше безрезервно и ми помагаше да намирам сили да продължа, първо заради себе си и след това заради тях и заради всичко, което ни предстоеше да изживеем занапред заедно. Пътят го изминах на малки крачки, но уверена, че ще се справя. Държах съзнанието си ангажирано с мечти за бъдещето и планове за реализацията им. Не се оставих да потъна в блатото на самосъжалението, страха и безнадеждността.

Пишейки това, незнайно защо се сетих за цитат от любим автор. В книгата си „Човекът в търсене на смисъл” Виктор Франкъл цитира множество пъти любимата си фраза на Ницше: „Онзи, който има защо да живее, може да понесе почти всяко как?” Така е. Само трябва да има защо да живееш. А това може да бъде и нещо напълно прозаично за другите, но изпълнено със съдържание и смисъл за теб самия.

Днес, близо 7 години и половина след диагнозата и  като психолог вярвам, че  в живота не можем да предвидим и изберем, това което ще ни се случи, но от нас зависи как го възприемаме, как продължаваме и какво значение и смисъл му придаваме…защото всичко е в нашите ръце. Изборите винаги са наши!!!

Свържи се с нас

[]
1 Step 1
Снимки/видео:
keyboard_arrow_leftPrevious
Nextkeyboard_arrow_right