Ракът на гърдата е сериозно изпитание, което преобръща живота на човек. Спира естествения му ритъм. Захранва страха от смъртта. Променя ежедневието, приоритетите, плановете за бъдещето, начина на мислене и на общуване с хората. По време на лечението много от жените спират даработят. Затварят се у дома, не желаят да се срещат дори с приятели, а излизането е свързано най-вече с ходене до болницата.
Диагнозата за всеки може да включва различни терапии, но общото е дълъг процес на лечение, физическа болка, стрес, несигурност и умора.
С приключването на лечението идва моментът за връщане в активния живот – работа, възобновяване на социалните контакти, поемане на семейните задължения. Това звучи едновременно толкова желано и толкова плашещо. Нашите лични очаквания и тези на социалната среда са да се завърнем към нормалния начин на живот, но често дългият период на фиксиране върху болестта е създал множество бариери “ Искам, но не мога.”, “Трябва, но не знам как.”, “ Има ли смисъл изобщо да опитвам?”
След облекчението от приключване на лечението, често следва продължителен преход в търсене на новото нормално. Най-вероятно в ума ти се прокрадва въпросът “Чудесно е, че ще се върна в старото нормално, но дали съм “нормална” по старому?” Промяната на гледната точка към живота, търсенето на новото нормално е път и той изисква своето време, а то еиндивидуално за всеки.
Лечението е приключило и най-вероятно физически вече си готова да се върнеш в активния живот, но е възможно психически да имаш бариери, които правят това да изглежда трудно или дори невъзможно. За разлика от тялото, което започва да се възстановява и укрепва, психиката до този момент е трябвало да бъде “силна” и сега се “отпуска”. Често емоционалното въздействие на диагнозата и лечението продължава години след края на терапиите.
В следващите раздели ще разгледаме кои са вътрешните съпротиви, които ни пречат да се върнем към така желания предишен ритъм и как да ги преодолеем? Ще обсъдим как различните задължения и очаквания могат да захранят нашата тревога и какви са начините да се справим с това.
ЕМОЦИИТЕ НА ПРАГА НА „ЦАРСТВОТО НА ЗДРАВИТЕ“
Мисъл на Сюзън Зонтаг гласи, че „всички имаме по рождение двойно гражданство: в царството на здравите и вцарството на болните. И макар, че предпочитаме да си служим само с по-добрия паспорт, всеки рано или късно е принуден поне за кратко да се легитимира като поданик на другото царство”
Какво се случва с човек, който сега се връща от царството на болните?
Чуваш, че болестта си е отишла. Всички хора около теб се радват и сякаш се връщат към живота си, но в теб стои едно постоянно тревожно чудене дали ти ще успееш да продължиш напред и дали болестта няма да се завърне отново.
Естествената реакция след приключванена лечението е да си изпълнена със смесени чувства. Има облекчение, че болестта вече я няма и можеш да се върнеш към предишния си ритъм, но в същото време се повишава тревожността от неизвестното.
До този момент тялото е било слабо нуждаещо се от грижи, а психиката “твърда и силна” за да издържи преживяното. Сега, когато тялото укрепва, психиката позволява на всичките удържани до този момент емоции като страх, тревога и тъга да излязат на повърхността.
Силната тревога тук е дали предстои живот, изпълнен с несигурност и притеснения, изискващ непрестанна грижа за здравето или един пълноценен живот, изпълнен с увереност, радост и планове за бъдещето.
След като завърши активното лечение, може и е нормално да изпитваш полюсни чувства - от облекчение и щастие, до страх и депресия.
Напълно нормално е, ако след края на лечението чувстваш:
- Облекчение, че лечението е приключило успешно;
- Надежда за бъдещето;
- Щастие, че се връщаш към обичайното си ежедневие;
- Самота, защото хората не разбират през какво си преминала ипреминаваш;
- Страх, че ракът ще се появи отново;
- Безпокойство преди прегледи или резултати отизследвания;
- Несигурност за бъдещето;
- Натиск от семейство и приятели, които очакват да си същатакакто преди;
- Притеснения за страничните ефекти от лечението;
- Тревоги, свързани със семейните финанси и връщането наработа;
- Липса на увереност поради промените, настъпили с тялото ти и намалено сексуално желание;
- Повишена емоционална чувствителност - например, може да започнеш да реагираш свръхемоционално, дори когато някой те попита “Как си?”;
- Гняв — може да си ядосана за преживяното и как то е повлиялона живота ти.
Признаването на това как се чувстваш може да ти помогне да преодолееш емоциите си. Важно е да балансираш позитивните си очаквания за дългогодишна ремисия с реалността, че се страхуваш от болестта.
Опитай се да контролираш стреса в тези моменти като:
- Приемеш, че е нормално да имаш много и силно проявени чувства;
- Опиташ се да ги анализираш, от къде идват, защо точно сега, какво искат да ти кажат;
- Позволи си свободно да говориш за емоциите си, да споделяшстраховете и надеждите си с близки и приятели. Изследвания показват, че пациенти, които които свободно изразяват своите страхове и емоции, породени от болестта, обикновено успяват по-бързо и ефективно да се адаптират към новата ситуация и да продължат живота си пълноценно.
- Потърсиш психологическа подкрепа от специалист.
Ракът винаги ще присъства в съзнанието ти, но твоята най-важна задача е да не му позволяваш да го управлява. Важни за едно успешно връщане в “царството на здравите” са твоите нагласи и вярвания, както и разбирането и подкрепата на твоите близки.
ИЗЛИЗАНЕ ОТ „РОЛЯТА НА ПАЦИЕНТ“
От поставянето на диагнозата, до ремисията, ти си била в ролята на „пациент“. Тази роля е пряко свързана с оцеляването: да приемеш диагнозата, да следваш плана на лечение, да преодолееш страничните ефекти от терапията и т.н. С приключването на лечението ще трябва да изоставиш ролята си на пациент и болничните навици, които са били част от ежедневието ти. Отсега нататък имаш нова задача: да се опиташ постепенно да се отдалечиш от ролята си на пациент, за да можеш да се възстановиш и в социално и в емоционално отношение.
Излизането от „ролята на пациент“ е процес и е възможно да продължиш да изпитваш несигурност, тревожност, желание да останеш в тази роля и невъзможност да се справиш с очакванията на близките си.
След приключване на активното лечение задължителните посещения в болницата и медицинските прегледи намаляват. Това може да породи чувство на несигурност или изоставяне. Преди си имала на разположение лекарския екип почти ежедневно, за да му задаваш въпросите, които са те притеснявали. Сега може да изминат 3 или 6 месеца без да стъпиш в болница, но същите тези притеснения остават и тормозят съзнанието ти. За да се справиш по-лесно с тях, опитай се отново да поемеш управлението на грижата за своето здраве. Разговаряй със своя наблюдаващ онколог за плана за диспансерно наблюдение, за различните рутинни прегледи и изследвания, които ти предстоят във времето, за възможните последици от терапиите и как да ги управляваш. Добрата информираност ще ти даде възможностда се чувстваш контролираща и помага да бъдеш по-малко зависима от преживяната диагноза.
В същото време, чувството на несигурност може да провокира нуждата от постоянни доказателства, че ракът не се е върнал. Може да изпитваш нужда непрекъснато да проверяваш разни показатели, да правиш куп изследвания, които не са ти назначени от лекарския екип. Това може да фиксира мисленето ти само върху риска и опасностите, които могат да се случат и така да повиши тревожността ти. Важно е и е достатъчно да следваш плана си за диспансерно наблюдение и да се довериш на лекарите, както си го направила по време на лечението. Това ще ти даде възможност да се съсредоточиш върху неща извън болестта и да намериш новото нормално.
Възможно е, за дълъг период от време, всяко посещение при лекаря или направено изследване да те връщат обратно в „ролята на пациент“, защото ще ти навяват спомени и ще те връщат в страха. В такива моменти е добре да „уважиш“ емоцията и да ѝ дадеш правото да съществува („Нормално е да се страхувам, преминах през много болезнени неща...“), но да не ѝ позволиш да те контролира („Отивам при лекаря, за да чуя добри новини. Ще се тревожа след това, ако има причина.“).
Много е вероятно твоето семейство, приятели и колеги да се опитат да забързат процеса по излизане от ролята ти на пациент. Натискът, който може би ще окажат върху теб, е резултат от собственото им желание да се отдалечат от всичко, свързано с болестта и възможно най-скоро всичко да стане по старому. Важно е, да се съобразяваш със своите усещания и да си дадеш време. Можеш да поговориш сблизките си и да им споделиш как те те карат да се чувстваш и как могат да те подкрепят, уважавайки твоето темпо.
Никой не иска да се разболее, така че „ролята на пациент“ не е доброволно избрана, а по-скоро наложена в следствие появата на болестта. Изборът, обаче, как емоционално ще се отнасяш към нея е лично твой. В психологията се използва едно упражнение, в което на пациента се показва бял лист, на който има нарисувана точка. Въпросът е: “Какво виждаш?”. Вероятно и ти спонтанно би отговорила - “точка” и няма да си сбъркала, но ще си пропуснала целия лист. Когато имаме фиксиране само върху едно нещо в нашия живот, както е с болестта, изпускаме всичко останало и най-вече възможността да го живеем.
„УСПОКОЯВАЩИТЕ“ ПОСЛАНИЯ
Посланията, които отправяме към себе си или чуваме от другите по време на лечението и след него, целят да ни успокоят, но често имат обратен ефект. Кои са те и как да им противодействаме:
„Забрави го, мина вече!“
Да забравиш обаче нещо, което ти се е случило, е като да приемеш, че част от живота ти не е съществувала. Отричането ни пречи да преработим страхаи той продължава да тлее в нашето подсъзнание, което е спирачка да продължим напред.
Важно е не да забравиш, а да приемеш, че болестта, както всичко останало, което преживяваш, е част от живота ти, но тя вече е част от миналото. Всичко, което има значение е сега, в настоящето, затова нашият съвет е да се опиташ да живееш без сянката на миналото, за да освободиш място за бъдещето.
„Всичко пак ще е както преди!“
Може да има неща, които ще се случват по старому, но ти вече не си “старото си Аз”. Натрупала си нови преживявания, нови знания, нов опит.
Позволи си да променяш стария модел, и да бъдеш себе си такава, каквато се чувстваш и преживяваш в този момент.
„Бъди силна!“
Този израз съпровожда всеки човек, преминаващ през някаква трудност. Посланието, което оставя, носи голяма тежест за този, койтого получава: нямаш правото на слабост. Трябва да си твърда. Трябва! Защо трябва? Това е очакването на другите, а не твоето собствено. Може точно в този момент да имаш нужда да си слаба - да изразиш, дори да изплачеш страховете си. Само ти можеш да решиш кога каква да бъдеш.
“Недей да го мислиш, имало да става. Какво толкова,случва се на много хора.”
Този тип послания директно омаловажават твоите емоции, тревоги и преживявания. Сякаш, това което ти се случва, не е важно и ти нямаш право да говориш за него. Може дори да не е изразено с думи, достатъчно е човекът, на когото споделяш в този момент, да млъкне или да се разплаче.
Усещането за забрана да изразяваш емоции за съжаление е част от пътя на страдащия. Затова е важно да обясниш на близките и приятелите си кое в тяхното поведение или говорене те разстройва или те кара да се чувстваш несигурна. От каква подкрепа имаш нужда.
„Добре, че е това. Можеше и да е по-зле.“
Да си представяш колко по-зле може да бъде захранва страховете. В периода на лечение, а и след това, трудно контролираш нещата, които ти се случват и тревожните мисли могат да заемат ролята на “управител”. Има един израз, който гласи, че винаги може да е и по-зле. Но, може и да е по-добре. Затова, задачата ти е да се съсредоточиш върху това, което можеш да направиш, за да се чувстваш по-често добре.
„Спокойно, всичко ще бъде наред!“
Има история за хирург, който започва операция и казва: „Не се притеснявай, Иване!“ Пациентът нервно отговаря, че името му не е Иван. Лекарят му отвръща, че знае и че в момента говори на себе си.
Посланието „спокойно“ често е ориентирано към този, който го назовава. Вероятно в този момент, този който ти го казва, сам изпитва несигурност, без да отчита факта, че ако можеше да си спокойна, нямаше да се налага да споделяш тревогите си. В такава ситуация можеш да се обърнеш и да кажеш: “Не съм спокойна, тъжна съм и имам нужда да ме чуеш и разбереш”.
ОВЛАДЯВАНЕ НА „ЕМОЦИОНАЛНОТО ТОРНАДО“
Ремисията може да бъде също толкова страшна, колкото и самата диагноза. Когато се лекуваш, ти имаш цел, посока и грижата на медицинския екип. Когато влезеш в ремисия, изведнъж разбираш, че целта е постигната, но същевременно страховете не са си отишли.
След края на лечението, следва дълъг период на адаптация, изпълнен с много различни емоции. Кои са те и как можем да се справим с тях?
Страх
Поставянето на онкологична диагноза напълно очаквано засилва всички наши страхове, особено страха от смъртта. Най-вероятно, след като си чула думите “имате рак” си се изправила пред цяла палитра страхове - страх от смъртта, страх от неизвестното, страх от болка, страх как близките ти ще понесат дигнозата ти и т.н.
След края на лечението е нормално някои страхове да утихнат, но да се появят нови - страх от рецидив, страх от всяка нова болка, страх от това как ще продължиш живота си и т.н.
Да изпитваш страх е напълно нормално, приеми, че той е част от емоциите ти и няма нужда да се обвиняваш, че го изпитваш. Задачата ти тук е да не позволяваш на страха да контролира живота ти.
Справяне със страха:
- Опитай се да се изправиш срещу страховете си: Естествената реакция на човек, когато преживява страх е да се „скрие“ и да изчака той да изчезне сам. Вместо това се опитай се да се изправиш срещу страховете си. Започни да ги изследваш: Запитай се откъде идва този страх? С какво е свързан? Какво го задейства? Кое е най-лошото, което може да се случи? Има ли нещо, което можеш да направиш по въпроса? Когато се изправиш лице в лице със страха и го анализираш, може да откриеш, че той не е толкова ужасяващ, колкото си мислилиш.
- Опитай се да разсееш страшните мисли: Когато усетиш, че страхът те превзема, опитай се да разсееш мислите си, като ангажираш вниманието си с някаква дейност. Може например да се разходиш за кратко в квартала, да си направиш чаша чай, да си вземеш душ или направи нещо друго, което да отвлече вниманието ти от страха.
- Определи „работно време“ на страшните мисли: Страхът има умението да обсебва човек и да му вменява, че няма нищо друго в живота му. Често опитите да избягваш “страшните мисли” може да доведат до засилването им и постоянното им присъствие. Опитай се да управляваш мислите си, така както управляваш ежедневието си. Не чакай “страшните мисли” да нахлуят в съзнанието ти, а им определи “работно време”. Избери кратък интервал от деня, за да “поговориш” със страховете си като шеф с подчинен. След като изтече времето, което си определила, може да си кажеш: “Край на работния ти ден! Сега ще се занимавам сдруго” Ако страшните мисли нахлуят в съзнанието ти по друго време, спомни си, че си им определила „работно време“. Така във всеки един момент, в който ги уловиш, че идват, ще можеш да ги контролираш - “Сега не сте на работа!”. Мислите са си наши и ние сме техни господари, можем да ги управляваме и да избираме кои да бъдат с нас, защото мислите предизвикват емоциите, а те от своя страна прерастват във чувство, което определя поведението ни.
- Опитай се да се научиш да овладяваш паниката: При продължителен стрес и страх, може да се проявят пристъпи на силна тревожност, които да прерастнат в паническа атака. Типични симптоми са: пулсът ти да се ускори, дланите ти да се изпотят, да започнеш дасе задъхваш до невъзможност да си поемеш въздух. Важно е да знаеш, че тези симптоми са нормална физиологична реакция на тялото ти към страха. Вероятно, ако за първи път изпадаш в тази ситуация, ще решиш, че тя е животозастрашаваща. Много хора бъркат симптомите на паническа атака със сериозни състояния като инфаркт, но пристъпите на паника не са заплаха за живота. Обикновено преминават за няколко минути, но в някои случаи могат да продължат и по-дълго. Ето няколко техники, които можете да използваш в такъв моменти:
- Постави длан върху корема си и започни да дишаш бавно и дълбоко. Съсредоточи се върху вдишването и издишването.
- Затвори очи и си представи любимо или спокойно място, като се опиташ да го усетиш с всичките си сетива - как изглежда, как мирише, какво чуваш, какво усещаш.
- Започни да си повтаряш на ум или на глас кратки позитивни изречения, за да промениш негативния си вътрешен глас. Например: „Аз съм спокойна и се справям“, „Това чувство вече отминава“ или „Аз съм в безопасност. Вече се чувствам по-добре.“
Можеш да потърсиш още подобни на тези практики в интернет. Паническите атаки са плашещи, но с правилната подготовка и практика, можеш да се научиш как да се справяш с тях по-ефективно и бързо.
- Фокусирай се по-често върху положителното: Пребиваването в негативното подхранва страховете –реални или не. Така човек влиза в режим на саморазрушение. Опитвай се да задържаш вниманието си по-често върху положителното в живота ти, върху това, което ти носи спокойствие, радост, удовлетворение и усмивка. Така ще можеш да влезеш в режим на самолечение.
- Потърси професионална помощ: Винаги можеш да потърсиш специализирана помощ от психолог или психотерапевт.
Тревога и стрес
След края на лечението е нормално да се чувстваш тревожна или стресирана. Тревогата е емоция, при която изпитваме неопределен, т.нар. свободно плаващ страх, отнесен към бъдещето. Тревожността и стресът могат да те накарат да се чувстваш нервна, притеснена, напрегната и раздразнителна. Добре е да знаеш, че продължителната проява на тревога и стрес могат да провокират депресия.
В някои случаи, тревожността може да стане толкова непреодолима, че да доведе до пристъпи на паника, причинявайки допълнителен страх и безпокойство. Когато изпитваш тревога, може да имаш усещането, че преживяваш неприятен момент от миналото отново и отново, чувство на откъснатост от реалността и емоционално вцепенение.
Физическите признаци на тревожност и стрес могат да включват: промяна в апетита, гадене, киселинен рефлукс, диария, нарушения на съня, мускулна слабост, стягане в гърдите, ускорен пулс и затруднено концентриране. Ако останеш прекалено дълго в тези усещания, може да започнеш да приемаш страха за бъдещето като реална опасност - сега.
Съществуват различни начини, с които да намалиш тревожността и стреса. Ето някои от тях:
- Занимавай се с приятни дейности: Хоби, спорт, четене на романи или друг твои интереси, които да те отвлекат от негативните мисли.
- Научи се да практикуваш техники за релаксация: Практикувай техники за релаксация, позитивна визуализация и медитация. Използвай ги поотделно или заедно, за да намалиш стреса и напрежението, да отпуснеш ума и тялото си.
- Организирай времето си: Степенувай задачите си по важност. Ако нямаш време да направиш всичко, се концентрирай върху първите задачи в списъка си. Винаги можеш да разделиш големите задачи на по-малки. Например, не чисти цялата къща наведнъж, а го прави стая по стая в различни дни. Потърси помощ за задачи, с които не можеш да се справиш сама.
- Концентрирай усилията си върху нещата, които можеш да контролираш: Стресът може да произтича от нещо, което не можеш да промениш или контролираш, дори и с най-добрия план. Пример за такова нещо е трафикът в града. Хората, които са гъвкави и се приспособяват лесно, изпитват по-малко стрес. Единственият аспект на проблема, който можеш да контролираш, е твоята реакция към него. Работейки върху реакцията си, човек може да спести енергия за по-важни неща.
Тъга и депресия
Тъгата е породена от усещането за обезсърчаване, което води до чувство за безпомощност, отчаяние и песимизъм. От една страна, може да ти се иска всичко да е отново нормално възможно най-бързо, а същевременно може да се чувстваш безсилна и без желание да продължиш напред. Мечтите, плановете и бъдещето могат да изглеждат несигурни. Всеки има епизоди на тъга и е нормално да ѝ дадеш воля, но е важно да не оставаш дълго в това чувство.
Справяне с тъгата:
- Насочи вниманието си към приятни дейности и изживявания, които ще разредят силата на тъгата - разходки, слушане на музика, спортуване и т.н.
- Практикувай упражнения за дълбоко дишане и релакс. Те могат да ти помогнат да се отпуснеш.
- Потърси подкрепа като се присъединиш към групи за подкрепа или се консултираш с психолог.
Дългият или интензивен престой в тъга и емоциите, които я съпътстват, може да доведе до депресия. Депресията е често срещана, както при пациентите с онкологично заболяване, така и при техните близки. Депресията може да бъде лека и временна с периоди на тъга, може да бъде и по-тежка и трайна. По-тежкият тип се нарича клинична депресия. Тя затруднява ежедневното функциониране и налага да се вземат мерки.
Признаци и симптоми, които биха могли да означават, че се нуждаеш от професионална помощ, включват:
- Ежедневно се чувстваш тъжна и не намираш смисъл в нищо.
- Не изпитваш интерес и удоволствие от дейности, хобита, активности общуване с приятели, които преди са ти носили радост.
- Имаш резки промени в теглото - загуба на тегло без диета, или повишаване на теглото без връзка с начина на хранене.
- Качеството на съня ти е лошо- безсъние, трудно заспиване, накъсан сън или постоянна умора и желание за сън.
- Чувстваш вина, безпомощност и безнадеждност.
- Трудно се концентрираш и се затрудняваш при вземане на решения.
- Настроението ти се колебае в двете крайности - от депресивни мрачни мисли до състояния на еуфория, щастие и енергичност или дългосрочно потъване в мрачни мисли.
- Имаш чести мисли за смърт или самоубийство.
Освен работата с психотерапевт, при някои хора с тези симптоми, се налага консултация с психиатър, който може да предпише лекарства, които да помогнат да се преодолее това състояние.
Вина
Чувството за вина се поражда от усещането, че не си направила най-доброто за себе си или за другите. Вината има за цел да възстанови щетата, която мислим, че сме причинили. Тя кара хората да отиграват в съзнанието си сценариите „ами ако“ и „ако само“, за да разберат какво биха могли да направят по различен начин. Вината може да се появи по време или след лечението с “наказателни мисли” като: “аз съм си причинила рака”, “виновна съм за страданието на близките си”, “чувствам се виновна, че аз имах успех с терапията, а други познати не”. Чувството за вина може да ти създаде усещане за малоценност и представата, че не си добър човек.
Справяне с вината:
- Приеми, че миналото не може да бъде променено.
- Припомни си, че никой не е перфектен.
- Научи се да си прощаваш и да се учиш от допуснатите грешки.
- Присъединете се към група за взаимопомощ. Това ще ти даде възможност да се свържеш с други жени в същата ситуация, изпитали подобни чувства. Специалистите в тези групи могат да ти помогнат да откриеш вътрешните си ресурси и да изработиш различни механизми за справяне.
Самота и изолация
Самотата и изолацията са изключително характерни за хората, преживели рак. Диагнозата кара много хора да се чувстват неразбрани, различни, съжалявани. В теб се създава вярването, че само ти си знаеш какво ти е, няма нужда да го говориш, че натоварваш другите, че никой не те разбира. Тези чувства могат да продължат и след края на лечението. Ако дълго останеш в преживяването на самота и изолация, може да се появят постоянни емоции, като тъга, вина, които да доведат до депресия.
Захранване на усещането за самота:
- В етапа на ремисия другите очакват от теб да си добре, да си активна, общителна и усмихната, но често ти не можеш да отговориш на тези очаквания или дори да споделиш как се чувстваш наистина. Продължителните периоди на неадекватна комуникация с другите и оттеглянето в себе си могат да доведат до изолация и чувство на самота.
- Ритъмът ти се различава от този на другите, а това те кара да се чувстваш слаба, виновна и болна, затова се оттегляш в личния си свят, където ти е познато, защитено и имаш контрол.
- Самотата се захранва от чувството, че никога няма да си пак същата.
- Самотата идва и когато липсва интимност в отношенията с партньора.
Справяне със самотата и изолацията:
- Усещането, че твоето "Аз" (идеята, която имаш за себе си) се променя е нормално. След лечението ти неминуемо живееш с някои промени в тялото си, които оказват влияние върху начина, по който възприемаш себе си. Важно е да им обърнеш внимание и да ги приемеш, за да не се превърнат в причина да се самоизолираш.
- Общуването с хора, които са преживели онкологична диагноза, може да ти даде възможност да чуеш друга гледна точка и да те подкрепи в процеса на възстановяване.
- Можеш да се запишеш и в организирани групи за взаимопомощ, за да споделиш опита си с други като теб и всички заедно да работите с психотерапевта, който модерира групата. В такива групи често се зараждат и нови приятелства.
Радост
Радостта е тази базова емоция, която е свързана с начина, по който възприемаме света, тя отразява нашето отношение към него. Тя изпълва тялото с усещане за жизненост и лекота, светът става по-цветен, бъдещите планове ни се струват лесно постижими и се появява усмивката. Радостта дава енергия и е горивото, от което се нуждаем, за да продължаваме напред.
Но какво прави радостта при емоциите, които са трудни за управление? Нали от поставянето на диагнозата, та чак до сега се бориш да изпитваш точно радост? Чувства и усещания като радост, щастие, спокойствие са много желани, но и много “забранени”. Те често вървят ръка за ръка с послания като “Много хубаво, не е на хубаво”. Възможно е да изпитваш“вътрешна забрана” да се радваш, страх, че след краткия момент на щастие, ще те “залее” вълна от негативни емоции, че с радостта ще предизвикаш нещо лошо.
Позволи си радост:
- Бъди търсач на радост. Припомни си какво е радост. Как я носиш в себе си? Каква радост търсиш? Как изглежда? Къде можеш да я намериш?
- Позволи си да изпитваш радост, без да си мислиш, че тя ще донесе лоши събития. И добрите, и лошите неща просто се случват. Дали си щастлива или тъжна, не определя този процес. Напротив, способността да се радваме, ни дава възможност по-леко да преминаваме през трудностите.
Гняв
Много пациенти, които живеят с онкологично заболяване изпитват гняв. Често чувството на гняв възниква при поставяне на диагнозата, но може да го изпитваш и след края на лечението. Това чувство може да е предизвикано от трудностите, от начина, по който ракът е променили живота ти, начина, по който членовете на семейството и приятелите ти реагират. Гневът е естествен емоционален отговор на действителността, затова не трябва да се чувстваш виновна, че си гневна. Гневът не е лош, но трябва да го изразяваш по правилния начин, защото понякога може да причини болка на близките ти и на теб самата, може да доведе до депресия и други проблеми. Когато гневът се изразява по здравословен начин, той разширява зоната ни на комфорт и ни прави по уверени в себе си.
Справяне с гнева:
- Помисли, кои други чувства може да се крият зад гнева ти. Някои хора се чувстват по-удобно с гнева, отколкото с други емоции като страх или тъга.
- Изрази гнева. Потребността на гнева е да крещ и удря. Направи го, но използвай за целта възглавница - ударяй в нея, зарови лице в нея, за да заглуши звука и викай.
- Потърси професионална помощ от психолог, за да откриеш причините, които провокират гнева ти и да си изработиш стратегии за неговото ефективно управление.
Завист
Завистта е социално ориентирана форма на гнева, която всеки от нас преживява. Тя е желанието ни да притежаваме това, което другите имат. В българската народопсихология това чувство е натоварено със срам: „Как може да завиждаш, такъв хубав човек си!“. Заложено ни е усещането, че трябва да прикриваме тази емоция и от тук произтича страданието, което тя ни причинява.
Завистта може да е емоционален отговор на личните ти страхове, на усещането, че диагнозата ти е отнела много и може да ти отнеме още.
Справяне със завистта:
- Силният прилив на емоции като завистта, идва неочаквано от привидно безобидни ситуации. В главата ти минават мисли, които звучат остро или грубо, след което идва чувството на вина. Опитай се да прекъснеш този порочен кръг, като приемеш, че това са мисли, кото носят послание за промяна. "Не искам другият да е зле, просто той ми напомня, че аз не съм достатъчно добре." Но ти можеш да променя това, като правиш неща, които те карат да се чувстваш по-женствена (нова прическа, грим, усмивка) или по-енергична (спорт, масаж, разходка) и т.н.
ОБРАЗЪТ НА ТЯЛОТО И САМОЧУВСТВИЕТО
Всяка жена има своите тревоги за това как изглежда нейното тяло. След диагнозата и терапията, тези тревоги е нормално да се засилят.
Дори сега, когато си в ремисия, ракът вероятно е оставил някои видими спомени за преживяното от теб, между които най-осезаеми са белезите от операциите. Може също така да си качила или свалила килограми като страничен ефект от лекарствата. Всички това може да е провокатор за разочарование от тялото ти.
За да се чувстваш отново добре в собственото си тяло след тези промени:
- Премини от отричане („Отказвам да приема, че изглеждам така“) към приемане („Това е моето тяло и въпреки, че то премина през много трудности и промени, то пак е красиво“).
- Използвай техниката „Обичам тялото си“. Седни удобно, затвори очи и си представи, че погледът ти се движи от пръстите на краката ти нагоре до главата, като казваш на всяка част от тялото си: „Обичам те“.
- Направи си експеримент - когато си сама вкъщи застани пред огледалото гола, без да покриваш белезите си. Гледайки се си повторяй на глас: „Приемам те!“. Вероятно ще ти е трудно, ще те връхлетят много емоции, но тази техника ще ти помогне да приемете себе си и да намалите силата на негативните чувства, които усещаш.
- Приеми, физическите следи, които е оставила болестта, но не забравяй, че твоята женственост все още е тук и тя може да бъде изразена по много начини.
- Полагай грижи за тялото си - спортувай, храни се умерено и се възползвай от възможностите на козметиката и естетични процедури (например, ако веждите ти не са пораснали в същия обем и това те притеснява, вече има много възможности трайно да възстановиш техния вид).
- Поговорете с партньора си за това как възприемаш тялото си и може да установиш, че той няма проблем с промените, които ти изиживяваш тежко.
- Ако не успяваш да се справиш сама, винаги можеш да потърсиш помощ от психолог или психотерапевт.
Не забравай, че начинът, по който те приемат другите, е отражение на начина, по-който ти се възприемаш.
ОТНОШЕНИЯТА В СЕМЕЙСТВОТО
Ракът на гърдата е сериозно изпитание, което несъмнено ти се е отразило емоционално и психически, но то силно е повлияло и на цялото ти семейство. Засегнало е партньора ти, детето/децата, родителите и другите ти близки. Тревогата на всички е била свързана с това дали ще оцелееш, дали ще се повлияваш от лечението, как ще понесеш страничните ефекти от него, ще има ли последици. Обичайният ритъм за всички се е променил изведнъж.
Влизането ти в ремисия е облекчение и вяра за близките ти, че се е върнал старият ритъм за всички. Фокусът сега е изцяло изтласкан в положителното и идеализирането на бъдещето без рака. Тези очаквания много бързо се разпадат, защото страхът от смъртта или връщането на болестта са там. Това е и преходът към приемането на това, че за всички вече ще съществува едно “ново нормално”, изпълнено с надежда, но и с тревога.
Комуникацията в семейството е едно от предизвикателствата както по време, така и след терапията. Често темата за болестта е табу. С отбягването ѝ се създава илюзорно чувство че все едно нищоне се е случило, но това поражда напрежение в отношенията.
Идва момент обаче, в който глава надигат емоциите, старателно избягвани по време на болестта и настояват да бъдат изговорени. Най-вероятно и ти се питаш дали да ги споделиш с партньора си или да ги оставиш само за себе си.
За да възстановите близостта си, и комуникацията в семейството да бъде плодотворна, трябва да споделяте, като говорите открито за преживяванията си, за опасенията и страховете си
Емоциите на подкрепящия
Близките ти, особено тези, които са били в ролята на “болногледач”, изпитват подобни на твоите емоции, защото по своему те също съпреживяват диагнозата.
За да не те тревожат по време на лечението, близкитети най-вероятно са оставили на заден план собствените си чувства, притеснения, болки и радости.
Сега, когато си в ремисия, както при теб, така и при тях, емоциите могат да връхлетят. Можеш да поощриш близките си да споделят чувствата си.
Силната проява на емоции като страх, тревога, вина, тъга, гняв, завист и срам са част от прехода към новото нормално и на близките ти. Те вероятно също като теб имат моменти на полюсни чувства - от отчаяние, до превъзбуда.
Не осъждай себе си, че те се чувстват така. Говорете за емоциите си, търсете различен начин да разредите интензитета им /общи хобита, танци, спорт/.
Вероятно покрай динамиката на грижите, медицинските прегледи и терапията, на близките ти често им се е налагало да влизат в ролята на медицинска сестра, психолог и социален работник.
Но дори след края на лечението ти, е нормално някои от навиците им на “болногледач” да останат. Това е така, не защото те смятат за безпомощна, а защото смятат по навик или от страх, че не си се възстановила достатъчно. Сподели им как би искала да ти помагат сега и в какво, за да не правят нещата вместо теб.
Може би си заобиколена от “контролиращи” близки, които от страх да не ти се случи нещо, взимат решения вместо теб, сякаш знаят по-добре, ти от какво имаш нужда. Сподели с тях, че отново контролираш живота си и вече нямаш нужда от толкова много помощ.
Послания, които близките ти е добре да чуят:
- Задълженията към дома, семейството и работата ми връщат усещането за нормалност.
- Грижа се за себе си. Възобновявам предишните си хобита, спорт и срещите с приятели.
- Добруването ми отново зависи от мен самата, а не от другите.
Отношенията с партньора
Заедно с диагнозата рак, в отношенията с партньора ти, са дошли силните емоции, различният ритъм и хилядите неизказани очаквания и страхове. В етапа на лечението, връзката вече е претърпяла своите промени, а сега без никой да ви пита имате ли сили за това, идват нови - сексуални проблеми, фертилни проблеми, физически ограничения, страх от връщането на работа, финансови притеснения и т.н.
Ако сте имали проблеми във връзката си преди диагнозата, или по време на лечението, те са там някъде и “чакат”. Обикновено болестта действа като катализатор за връзката, показва наличието на проблеми и е провокатор да се преоценят много неща в живота и взаимоотношенията. Някои жени могат да решат, че вече не искат да бъдат във връзка, в която се чувстват нещастни. Други може да чувстват, че имат нужда от сигурността, която им дава възката, дори и да не се чувстват напълно щастливи. Трети пък установяват, че това преживяване ги сближава още повече с партньора им.
Справяне с трудности в комуникацията с партньора си
Двойките често изпитват затруднения да говорят за нещата, които им тежат. Доброто общуване не е лесно и невинаги се случва естествено. То изисква време, практика и полагане на усилия:
- Опитай се да слушаш активно: Това означава да се опитваш да разбереш какво иска да сподели партньорът ти.
- Опитай се да не предполагаш: Без значение колко добре познаваш някого, не можеш да занеш какви мисли или чувства таи той. Хората сме склонии да поставяме себе си в центъра и често предполагаме, че настроенията на другите задължително са свързани с нас - той ни е сърдит, ядосан и т.н.. Ако приканим партньора си да сподели как се чувства и защо, често се оказва, че той преживява нещо свое.
- Опитай се да избягваш „Ти“-посланията: „Ти каза това. Ти направи това.“ Такива изказвания често се приемат като обвинение. Използвай "Аз" -послания, за да изразите чувствата си. Например, „Аз се почувствах наистина зле, когато...“
- Опитай се да избягваш критики, сарказъм и обиди. Често, когато сме ядосани и афектирани, сме склонни да кажем неща, за които после съжаляваме.
- Опитай се да избягваш обобщенията: „Ти винаги...“ Съсредоточи се върху конкретната ситуация и това, което те кара да не се чувстваш добре в момента.
- Опитай се да се успокоиш: Ако усетиш, че започваш да се ядосваш или разстройваш по време на разговора, намери начин да се успокоиш. Помоли го да направите почивка, за да избегнете конфронтацията.
- Опитай се да се не бягаш от темата: Не повдигай стари аргументи и не се отклонявай от темата на разговора.
- Не очаквай да решите всичко в един разговор: Бъди готова да водите подобен разговор отново в бъдеще.
- Обмисли да потърсите помощ заедно: Може да е полезно и за двама ви да говорите с трета страна - психолог или друг неутрален човек, на когото имате доверие и който може да ви помогне при преминаването през този труден период.
Ако до преди диагнозата не си била във връзка и сега търсиш партньор, би било добре да си подготвена, че ще трябва да му кажешза рака си, а това може да е трудно за теб. Бъди готова, че той може и да не реагира по начина, които ти очакваш. Възможно е в началото да бъде шокиран и да се нуждае от време, за да се приспособи към тази новина. Може да има собствени страхове и притеснения или свое лично преживяване свързано с рака. Също така евъзможно новият ти партньор да приеме преживяното от теб нормално и да разбере, че то вече е част от теб самата.
Сексуалност
Сексуалните изменения са една от най-малко обсъжданите трудности по време и след лечението. Всъщност, доста висок процент от излекуваните страдат от някакъв вид разстройство на сексуалността, а това е аспект, който се отразява директно на качеството им на живот и взаимоотношенията с партньора. Липсата на познания относно тази тема и срамът, който изпитват жените от подобни разговори, са някои от причините, поради които те остават неразрешени.
Интимните отношения може да страдат по различни причини: някои са с физиологичен характер, свързани със заболяването и лечението му, други са от емоционален характер, свързани с възприятие на тялото след терапиите.
Загубата на сексуално желание е често срещана при жените, тъй като в следствие на лечението, те страдат от вагинална атрофия и сухота, заради което изпитват болка при половия контакт.
Онкологичната терапия понякога е причина за сексуални изменения и затруднения, но много често тези проблеми са на емоционална основа. За съжаление, с приключването на терапията, не приключват притесненията за външния вид и следите, които е оставила хирургията. Тези промени изключително много влияят на самочувствието и предизвикват тревога при мисълта за подновяване на сексуалния живот. Тревожността и депресията същомогат да са причина за намалено сексуално желание.
Във всеки един от случаите е важно да се говори и да се потърси решение на тези проблеми:
- Консултирай се с твоя гинеколог: Можеш да обсъдиш с твоя гинеколог физиологичния дискомфорт и как може да бъде преодолян.
- Потърси консултация със сексолог: Той може да ти помогне да преодолеш психологическите си бариери.
- Говори открито с партньора си: Дори това да ти се струва трудно и странно, поговори по темата с партньора си. Той няма как да знае какво точно изпитваш, но след като му обясниш какво те притеснява, какво не ти доставя удоволствие и какво ти и е приятно, той ще може по-добре да отговори на очакванията ти. Може би се опитваш да избегваш сексуален контакт, защото се притесняваш, че партньорът ти не възприема промененото ти тяло. Сподели с него притесненията си и може да се окаже, че него съвсем не го притеснява това, което тревожи теб. Винаги можеш да си купиш атрактивно бельо или нощница, които прикриват определени части на тялото ти, или да легнеш в леглото преди партньора си, за да не се налага да се събличаш пред него.
- Открийте заедно нови ерогенни зони: За много жени гърдите са особено ерогенна зона. Ако стимулацията на гърдите ти е важна част от сексуалното удоволствие, загубата на гърда може значително да повлияе усещанията ти по време на половия акт. Същото може да се отнася и за партньора ти, ако да гледа и докосва гърдите ти е било нещо, което е носило сексуално удоволствие и за него. Заедно можете да изследвате други ерогенни зони. Откриването на нови начини за споделяне на еротични моменти винаги носи силен заряд в сексуалния живот на двойката.
Отношенията с децата
До този момент, вероятно си се тревожила не само за болестта си, но и за евентуалния ѝ ефект върху живота на дето/децата ти, за невъзможността да следиш и вземаш пълноценно участие в развитието му/им. Твоят природен инстинкт като родител, е да ги защитаваш, да правиш най-доброто за тях, а в разрез с това, им се е наложило да те видят болна, слаба, различна.
Най-вероятно болестта ти е променила и тяхното ежедневие. Може би е имало моменти, в които и те са изпълнявали ролята на “болногледач”. Забелязали са физическите и емоционалните промени в теб, които биха могли да породят у тях чувство за тъга или вина.
Сега, след лечението, е напълно нормално децата да продължат да изпитват тревога и притеснение, както всички останали в семейството. Необходимостта да се адаптирате към една нова динамика със стари навици - водене на детето на училище или на детска градина, пътуване през уикенда, разходка в парка с него - както и създаване на нови такива - отсъствие заради регулярните прегледи, време, специално за теб, също може да е натоварващо за децата и да изисква време.
Важно е, детето да е наясно с промените, които предстоят да се случат, независимо колко е малко то. Детето ще стане директен свидетел на поредния процес на адаптация, сега към новото нормално и психически може да се натовари, защото не знае какво се очаква от него.
Децата са изключително интуитивни, те долавят промяната на емоциите в дома и в поведението на своите родители. Разговаряй стях за това какво означава ремисия. Те имат нуждата да получат адекватна информация и помощ, да я осмислят по свой начин. Важно е, не само да им даваш информация, а и те да усещат любовта ти, да чувстват готовността ти да сесправиш с настоящата ситуация.
Ако смяташ, че на детето му е трудно да се приспособи към новата динамика, не се притеснявай да потърсиш помощта на детски психолог.
Социалната среда
Със сигурност, след заболяването, доста се е променила заобикалящата те среда и общуването ти с хората. Ракът може да е изменил динамиката в нея, да е довел до промени в поведението на околните и до объркване и съмнение в теб, чудейки се защо така правят. Възможно е да се видиш принудена да се изправиш срещу социалната стигма, т.е. срещу стереотипите, които социалната среда приписва на хората, преживели подобно заболяване.
Разочарованието ти вероятно идва от разминаването между очакванията ти за реакцията на някого и реалното му поведение. Общото възприятие се свързва с уязвимост, вина, неспособност и срам и може да окаже въздействие в начина ти на обвързване с някои хора. Това може да се случи, без дори да си дадеш сметка, тъй като става дума за чувства, които са много дълбоко загнездени в нашата култура. Например, с цел да избегнеш неудобни ситуации, е възможно да изпиташ желание да се изолираш по свой начин от заобикалящия те свят и да избягаш от културните представи на обществото, което е склонно да поставя етикети на различните от мнозинството. В много случаи, стигмата от рака не е умишлена и по-скоро се явява като отговор на този повече културен, отколкото индивидуален въпрос.
Една от стратегиите да се справиш с тези стереотипи, е да говориш за болестта без табута.
В този период от живота си имаш нужда от подкрепящи и мотивиращи хора около себе си, но това не значи, че ги няма другите - тези, които се дистанцират от заболяването и съответно от теб. Имай предвид, че всеки човек си има свои собствени причини, които няма как да знаеш, свързани с негов опит или страхове. Много хора предпочитат да стоят настрана и по този начин да предпазят самите себе си от досег с болката. Това е и начин да се избегне застрашаващото усещане, че ракът може да споходи всекиго и никой не еимунизиран срещу него. Въпреки, че става дума за добре познато сред обществото заболяване, много хора се страхуват или се чувстват неудобно да говорят за рака. Причините за подобно неудобство се крият най-вече в незнанието: не знаем как да се справим с болката, която съпътства болестта и не знаем как точно да предложим помощ и подкрепа на нуждаещия се. Да разбереш мотива за реакцията на другите е ключ към изграждането на стабилни отношения, както и правото да продължиш пътя си, без да носиш усещане за разочарование, неразбиране и изоставяне.
Възможно е също така, да станеш свидетел на много позитивни реакции от страна на хора, от които не си очаквала толкова дружелюбно отношение и да разшириш приятелския си кръг.
Освен това е възможно да създадеш нова иприятелска среда от други преминали през болестта, споделящи сходни ценности. Взаимното разбиране в следствие на еднакъв опит, улеснява изразяването на емоции без страх, че могат да те обвинят или, че те може да наранят някого. Тези взаимоотношения са много положителни, както за справяне с болестта, така и за връщане към нормалността след терапията. Но избягвай ефекта на „заразяването”, който може да се получи поради припознаване на чужди емоции като свои. Всеки преминава през свой собствен процес.
За изграждането на една комфортна среда и укрепване на приятелства, е важно да имаш предвид промените в ценностната ти система и приоритетите вследствие от преживения рак. Тези промени ще породят нови навици или реакции. Добре е да поговориш с твоите приятели за твоето ново нормално. Така ще можеш да продължиш да се чувстваш удобно в социалната си среда и ново установената динамика на живот няма да е пречка за никого.
Хоби, интереси, самоусъвършенстване
По време на възстановяването на ритъма ти на живот и свикването с последствията от заболяването, е време да „задействаш” и да възвърнеш или да изградиш навици, които да ти доставят удоволствие, да те тонизират и стабилизират, за да продължиш живота си пълноценно.
След терапията, една от възможните реакции, е даискаш да правиш безброй неща, „да покориш света”. Има различни причини да реагираш така. По време на заболяването вероятно си гледала света от една по-пасивна позиция, отколкото си свикнала. Може би си спряла да работиш, да пътуваш, да се виждаш с приятелите си, да учиш… Сега, когато се възстановяваш, имаш нужда да си потвърдиш, че можеш. Усещането, че ти е даден втори шанс, може да породи силно желание за активно съществуване и участие в социалния живот, да се опиташ да правиш всичко наведнъж, за да компенсираш загубеното време. Болката и страхът от смъртта може би са те накарали да преоцениш живота и да погледнеш на него от друг ъгъл. Може би си си поставила нови лични предизвикателства. Но не забравяй, че все пак здравето ти е най-важният приоритет.
Спортът, хобитата, социалните събития, пътуванията и срещите ти с приятели, ще ти помогнат да се върнеш към активния живот. Така, малко по малко, заболяването ще заема все по-незначителна роля в живота ти, а ти ще имаш достатъчно доказателства, че можеш повече и се справяш все по-добре.
Отново на работа и емоциите, породени от това
По време на лечението, много жени спират да ходят на работа. Понякога, те сами вземат това решение, а друг път са принудени от физическото си състояние да прекъснат професионалната си кариера. Може би и ти си била от тези жени и след края на лечението е дошло време да се върнеш на работа. Това, колкото и желано да е от теб от икономическа, от социална и от емоционална гледна точка, може също да се окаже и предизвикателство, заради забързания ритъм, от който си отвикнала, заради преразпределението на ролите в семейството, заради отношението на колегите и т.н.
Специално разработихме материали с практическа насоченост, които ще ти помогнат в този преход, които можеш да откриеш в модул 3, но сега ще поговорим за различните емоции, които напълно нормално може да сесъбудят в теб:
- Страх от отхвърляне: Възможно е, заради всичко преживяно от теб покрай лечението, самочувствието ти да е пострадало. Може заради новия облик на тялото ти да изпитваш опасения от това как ще бъдеш въприета. Най-вероятно други дори не забелязват промените и тези притеснения съществуват само във твоето съзнание.
- Съмнение в собствените ти способности: Неминуемо, дългият ти престой у дома и променения фокус, са те отдалечили от трудовия ритъм и навици. Вероятно изпитваш съмнения дали ще можеш да се справяш с работните си задължения както преди. Нормално е да се тревожиш и да си позагубила от самочувствието си. През подобна емоция преминават и жените, които се връщат на работа след майчинство, без да са имали твоето изпитание. Знай, че болестта не определя твоите професионални качества. Припомни си трудните моменти по време на лечението, с които си се справила и си дай сметка колко си силна. Напълно нормално е да ти е необходимо време, за да навлезеш отново в спецификата на работата си и да си върнеш самочувствието и увереността, дай си това време.
- Объркване накъде да поемеш: Болестта най-вероятно те е накарала да преосмислиш много аспекти на живота и може би кариерният ти път е един от тях. Възможно е да се чувстваш объркана и да се питаш дали да се върнеш на старото работно място, дали да търсиш ново или пък изцяло да смениш посоката си на развитие. Дай си време и отдели специално внимание, за да разбереш какво те прави нещастна и какво те прави щастлива в работата. От кое има повече на старото ти работно място/професия и какво би ти донесла промяната. Винаги можеш да потърсиш и помощ от специалист в областта на кариернотоконсултиране.
- Взаимоотношенията с колегите: Сигурно се тревожиш как ще реагират колегите ти, какви ще са отношенията ти с тях и как точно ще говориш за заболяването. Вероятно ще получиш различни реакции - от нездраво любопитство, през пълно приемане и съпричастност, до безразличие и отбягване. Имай предвид, че реакцията на другите може да е силно повлияна от предишните ви отношения, от субективното възприемане на болестта (може разговорът за онкологично заболяване да им припомня тяхно лично преживяване или страх).
Възможно е също така темата за болестта ти да не е приятна за теб самата. Само от теб зависи дали и колко ще споделиш за преживяването си. Можеш предварително да помислиш колко, какво и с кого ще обсъждаш, както и да си подготвиш фрази, с които да прекратиш разговора по темата, като например: “За мен този период отмина и не искам отново да се връщам в тези емоции”, “Достатъчно говорихме за болестта, нека да поговорим за нещо приятно” и т.н..
Възможно е да се сблъскаш и с прекомерно обгрижване от страна на колегите, което да те накара да се чувстваш непълноценна. Поговори с ръководството и екипа за това как се чувстваш и какво натоварване си готова да поемеш.
Колкото и добре да познаваш колегите си, най-вероятно няма как да предвидиш какви ще са реакциите на всички. Това ще разбереш, когато се върнеш на работа, но предварителните тревожни сценарии в главата ти могат само да доведат до безпокойство. - Натискът от близките: Твоето семейство и най-близките ти хора са били до теб по време на лечението, изживели са ужаса, че могат да те загубят и е възможно сега в опита си да продължат да те закрилят, да искат да си останеш още у дома или пък в желанието да отдалечат болестта, да оказват натиск върху теб да се върнеш на работа преди да си готова. Важно е да се събразиш със своя ритъм и желание. Поговори с близките си за решението, което си взела, обсъдете новото разпределение на ролите в семейството с оглед на твоите възможности.
Обикновено професионалната ни изява е едно от нещата, с които се самоотъждествяваме като успешна личност и едно от нещата, които ни дават смисъл. Затова връщането на работа може да ти помогне да се отдалечиш от спомените за изживяното заболяване, да ти помогне да си възвърнеш самочувствието и да ти даде нови позитивни преживявания.
Да приемеш, че лечението приключва и ти отново си в нормалния ритъм на живот, е толкова трудно, колкото и да приемеш,че си болна. Сега, когато знаеш какво е да боледуваш, знаеш цената и на това да си здрава. Продължи живота си, наслаждавай се на социалните си роли на партньор, майка, дъщеря, работещ и т.н. Приеми себе си за здрав човек, който продължава живота си, има правото да е щастлив, да пътешества, да се грижи за себе си и за другите. Най-вероятно страхът ще продължава да те посещава, но ти вече знаеш как да го посрещнеш и да не му позволиш да управлява живота ти.
