Излизане от "Ролята на пациент"

От поставянето на диагнозата, до ремисията, ти си била в ролята на „пациент“. Тази роля е пряко свързана с оцеляването: да приемеш диагнозата, да следваш плана на лечение, да преодолееш страничните ефекти  от терапията и т.н. С приключването на лечението ще трябва да изоставиш ролята си на пациент и болничните навици, които са били част от ежедневието ти. Отсега нататък имаш нова задача: да се опиташ постепенно да се отдалечиш от ролята си на пациент, за да можеш да се възстановиш и в социално и в емоционално отношение.

Излизането от „ролята на пациент“ е процес и е възможно да продължиш да изпитваш несигурност, тревожност, желание да останеш в тази роля и невъзможност да се справиш с очакванията на близките си.

След приключване на активното лечение задължителните посещения в болницата и медицинските прегледи намаляват. Това може да породи чувство на несигурност или изоставяне. Преди си имала на разположение лекарския екип почти ежедневно, за да му задаваш въпросите, които са те притеснявали. Сега може да изминат 3 или 6 месеца без да стъпиш в болница, но същите тези притеснения остават и тормозят съзнанието ти. За да се справиш по-лесно с тях, опитай се отново да поемеш управлението на грижата за своето здраве. Разговаряй със своя наблюдаващ онколог за плана за диспансерно наблюдение, за различните рутинни прегледи и изследвания, които ти предстоят във времето, за възможните последици от терапиите и как да ги управляваш. Добрата информираност ще ти даде възможностда се чувстваш контролираща и помага да бъдеш по-малко зависима от преживяната диагноза.

В същото време, чувството на несигурност може да провокира нуждата от постоянни доказателства, че ракът не се е върнал. Може да изпитваш нужда непрекъснато да проверяваш разни показатели, да правиш куп изследвания, които не са ти назначени от лекарския екип. Това може да фиксира мисленето ти само върху риска и опасностите, които могат да се случат и така да повиши тревожността ти. Важно е и е достатъчно да следваш плана си за диспансерно наблюдение и да се довериш на лекарите, както си го направила по време на лечението. Това ще ти даде възможност да се съсредоточиш върху неща извън болестта и да намериш новото нормално.

Възможно е, за дълъг период от време, всяко посещение при лекаря или направено изследване да те връщат обратно в „ролята на пациент“, защото ще ти навяват спомени и ще те връщат в страха. В такива моменти е добре да „уважиш“ емоцията и да ѝ дадеш правото да съществува („Нормално е да се страхувам, преминах през много болезнени неща...“), но да не ѝ позволиш да те контролира („Отивам при лекаря, за да чуя добри новини. Ще се тревожа след това, ако има причина.“).

Много е вероятно твоето семейство, приятели и колеги да се опитат да забързат процеса по излизане от ролята ти на пациент. Натискът, който може би ще окажат върху теб, е резултат от собственото им желание да се отдалечат от всичко, свързано с болестта и възможно най-скоро всичко да стане по старому. Важно е, да се съобразяваш със своите усещания и да си дадеш време. Можеш да поговориш сблизките си и да им споделиш как те те карат да се чувстваш и как могат да те подкрепят, уважавайки твоето темпо.

Никой не иска да се разболее, така че „ролята на пациент“ не е доброволно избрана, а по-скоро наложена в следствие появата на болестта. Изборът, обаче, как емоционално ще се отнасяш към нея е лично твой. В психологията се използва едно упражнение, в което на пациента се показва бял лист, на който има нарисувана точка. Въпросът е: “Какво виждаш?”. Вероятно и ти спонтанно би отговорила - “точка” и няма да си сбъркала, но ще си пропуснала целия лист. Когато имаме фиксиране само върху едно нещо в нашия живот, както е с болестта, изпускаме всичко останало и най-вече възможността да го живеем.